Петър видя небето още от портата, а до вчера то беше скрито от стена - от северната стена на плевнята, по-точно.
Остави кофата до кладенеца и тръгна нататък, почти препъвайки се в една керемида, която лежеше тъжно в калта. Следващата вече я избегна - бързо се беше отракал. Вратата на малкото помещение за фуража беше прелетяла чак до ореха, което изискваше известна сила, защото беше от чамови дъски и ламарина и Петър я беше правил сам преди двайсет и две години.
Гроздан лежеше по средата на хаоса.
Беше се наместил върху сламата с глава между предните лапи. Едното му крило беше затиснато от счупена летва - не изглеждаше, обаче, да му пречи. Когато Петър приближи, отвори едното око, видя го и пак го затвори.
- Гроздане.
Опашката помръдна веднъж, а от купчината падна още една керемида.
Петър постоя.
После първо провери животното - предните лапи, стария белег на лявата задна, корема, крилото под летвата. Натисна леко ставата, която знаеше, че го върти след студена нощ. Гроздан не реагира - дишането му беше спокойно, нямаше кръв, а езикът му си беше вътре, което при него също беше информация.
- Добре си бе, говедо.
Гроздан не оспори нито заключението, нито оквалифицирането му като добитък.
Петър погледна гредата.
- Ега те майкьа ти...
Оттам езикът му пое в посока, която още преди седем сутринта обхвана напълно две поколения змейове преди Гроздан. А пък Гроздан взе, че заспа.
До осем Петър беше укрепил останалото с две талпи и раздрънканата лебедка от камиона. До девет свали опасните керемиди, към десет се качи на покрива и видя, че една от столѝците е цепната по дължина. Тогава започна отново.
Крещеше от покрива неща, които, доколкото можеше да се разбере, предполагаха нечист съюз между змейската майка на Гроздан и някакъв земеделски инвентар. Гроздан не отвори дори едното око. Към обяд земеделският инвентар беше разширен до редосеялна и земекопна техника, а змейските роднини опознаваха трактори и комбайни отвътре и отвън.
Комшията мина по пътя, спря до оградата и погледна плевнята.
- Пак ли?
- Сърбело го бе!
Комшията погледна Гроздан.
- А-а-а…
И си продължи нататък.
Петър смени две дъски, една столѝца и парче ламарина, все още без да е казал нито една псувня повече от веднъж. Гроздан се премести само веднъж, когато сянката от ореха се отмести, и започна да дращи по една греда, която Петър тъкмо беше използувал за подпорка.
- Тебе ти думам бе!
Едното ухо помръдна.
- Бѐги!
Гроздан въздъхна.
- Че ти падне отгоре, па я че легнем до тебе и приключвамо…
Това подейства не веднага, но достатъчно.
Към шест Петър слезе от стълбата за последен път и кръстът го дърпаше много. На дясната ръка имаше дълбока резка от ламарината, а ризата му беше залепнала за гърба. Гроздан се изправи, протегна предните лапи и тръгна да се отърква с рамо в новата подпора.
Петър замръзна.
- Не!
Гроздан спря. Тогава Петър видя мястото между плешките - под тъмните люспи кожата беше червена; не цялата, а на две влажни линии, където беше търкал най-много. Петър остави чука.
- Я ела.
Гроздан доприпка с изплезен език.
Петър разтвори люспите с пръсти колкото можеше. Миришеше на кожа и прах, не на гной, но все пак беше видимо зачервено. Провери зад едното ухо, после зад другото - зачервяване имаше и там.
Когато повдигна лявото, Гроздан дръпна глава.
- Стой бе!
Гроздан го остави да погледне още веднъж, после извърна глава и се опита да го близне по рамото.
- Стой!!
Петър продължи огледа още малко и погледна плевнята.
- Можеше да кажеш, бе.
Гроздан кихна.
- Ай сиктир.
На другата сутрин го видя как става - предните лапи първо, после тежестта внимателно напред, после левият заден. Десният остана на земята половин секунда повече, преди да го подложи. Петър не каза нищо.
Гроздан тръгна към коритото и походката му се изравни след пет-шест крачки. Изпи половината вода, после се обърна към къщата и наостри уши, защото чу металната паница.
Майката на Петър беше дошла през малката портичка отзад. Носеше домат в торбичка провесена на лакътя на едната ръка и крепеше голяма купа, препълнена с връх.
- Не му давай още - каза Петър.
- Па он не е ял.
- Яде.
- Кога?
- Преди малко.
- Това твойто ядене ли е било…
Тя сложи домата на пейката и вдигна купата. Миризмата стигна до Гроздан, който внезапно престана да има какъвто и да е проблем със задния крак.
Петър погледна купата.
- Агнешко ли е?
- Малко.
- Ма!
- Па що?
- Вчера съборѝ плевнята.
- Да не я е от глад съборѝл?
Петър я погледна.
Тя беше на осемдесет и няколко, ниска, с ръце като корени и с медицинска система, изградена през трима лични лекари, две телевизии и петдесет години разговори със съседки. Яйца почти не ядеше, защото докторът някога казал да пази холестерола, а жълтъкът нали бил холестерол... Кокошките обаче не бяха получили същото предупреждение и най-безочливо продължаваха да снасят. Излишните яйца отиваха при баба Яна отсреща, а обратно идваше сирене от овцете ѝ. С това, доматите от градината и хляба майката на Петър можеше да изкара почти цяла седмица.
В неделя обаче отиваше на пазара и купуваше агнешко за Гроздан.
- Не му давай сега - повтори Петър.
- Че изстине!
- Нека.
Гроздан седна до пейката.
Това само влоши положението.
- Виж го - каза тя.
- Виждам го.
- Па гладен е!
- Он винаги е гладен.
- Ми голем е!
- Точно.
Майка му прибута купата встрани с изражението на човек, който временно се подчинява на някаква административна грешка.
Петър отиде в кухнята и взе телефона - хващаше добре само на прозореца. Остави го на говорител и започна да чисти калта от обувката си с дръжката на старата лъжица до вратата.
- Ветеринарна клиника, добър ден - изчурулика глас в слушалката.
- Добър ден. За час се обаждам. За Гроздан.
Отсреща затрака клавиатура.
- Гроздан. Добре. Какво е животинчето?
- Змей.
Тракането спря.
- Змия?
- Не, не. Змей.
Пауза.
- Е, добре. На колко години е?
Петър погледна през прозореца. Гроздан вече лежеше на слънце до плевнята.
- Не знам.
- Приблизително?
- Стар е.
- Десет? Петнайсет?
- Повече.
Клавиатурата пак затрака. Някъде имаше поленце в софтуер, което трябваше да бъде попълнено.
- Тегло?
- Над четиристотин.
- Килограма?
- Да.
- Колко над четиристотин?
- Един гявол знае.
- Не сте ли го теглили?
- Я го качи у Еконт, он показа̀ четиристотин.
От другата страна настъпи тишина.
- Тогава откъде знаете, че е над четиристотин?
Петър остави лъжицата.
- Щото он дотам мери.
Този път жената не попита нищо няколко секунди.
- Добре. Ще запиша над четиристотин. Какъв е проблемът?
Петър погледна пак навън.
- Дръгне се и ушите са червени. Лявото го пази повече и си клати главата. И от вчера задния крак го пази малко.
Гласът отсреща се промени съвсем леко. Вече не попълваше форма.
- Храни ли се нормално?
- Яде.
- Повръщане, разстройство?
- Не.
- Дишането?
- Като лежи - нормално. По баира се задъхва повече от лани, ама он и по-широк стана от лани.
- Добре. Елате утре в единайсет.
- Добре.
- Ако имате предишни изследвания, носете ги.
- Немам.
- Няма проблем. Ще го прегледаме тук.
Петър погледна Гроздан.
- Добре.
На сутринта рампата беше извадена веднага след кафето. Беше направена от две дебели дъски, обковани отдолу със заварена арматура. Първата версия беше издържала три качвания, а втората - една зима. Тази беше от шест години, но Петър не виждаше причина да я хвали предварително.
Вдигна брезента над каросерията и намести дъските.
Гроздан стоеше на пет метра и гледаше.
- Айде.
Гроздан тупна задницата си и се ухили.
Петър изчака.
- Айде, де!
Гроздан легна по корем.
- Недей почва!
Гроздан драматично се отпусна на една страна. Предната лапа остана сгъната под гърдите. Както си беше легнал, остави главата си да увисне настрани, после отвори уста и езикът му бавно излезе между зъбите.
Петър го гледаше.
- Свършѝ ли?
Гроздан не помръдна.
Майка му излезе от къщата с кърпа на главата.
- Що му е?
- Прави се.
- Ега се не шегуваш.
- Виж го.
Тя се наведе и леко духна в муцуната на змея. Гроздан премигна леко, както си беше със затворени очи.
- Гроздане, мамин.
Езикът се прибра.
- Не го гали - каза Петър.
- Па що?
- Щото.
- Нека си полежи…
Петър нямаше добър отговор на това.
- Гроздане.
Този път го каза тихо.
Едното око се отвори.
- Ставай.
Гроздан издиша през носа, раздухвайки праха пред носа си на две малки циклончета. После събра краката под себе си и стана на един път.
- А-а-а, можело…
Качи се по рампата и камионът клекна. Петър провери дясната дъска, после широкия колан през гърдите, който не толкова държеше Гроздан, колкото му напомняше, че все пак пътуват и трябва да се държи що-годе прилично.
Майка му пак носеше купата.
- Па да му дам малко?
Петър вече се ядоса.
- Прибирай го това вече!
- Че му стане лошо гладен бе!
- На него от глад нема да му стане нищо до обед.
- Доктор ли си?
- Не.
- Ми?
Въпреки това прибра купата, като не спираше да мърмори. Петър я познаваше достатъчно, за да провери каросерията преди да потегли. Под старото одеяло имаше парче месо, увито във вестник.
Той го вдигна и погледна с повдигнати вежди към къщата. Майка му беше застанала на прага и гледаше небето.
- Ма!
- Какво?
- Това?
Тя се обърна.
- Е, то една хапка.
Петър показа парчето.
- За него е хапка, за мене е вечеря.
- Ти си по-малък.
Това беше вярно и не помогна.
Потеглиха.
На края на улицата баба Стояна метеше пред портата. Като чу бавно приближаващия по улицата камион, погледна нагоре, видя Гроздан отзад и бързо остави метлата. Отвори вратата към курника:
- Къш. Айде вътре. Къш бе!
Трите кокошки не виждаха причина да съдействат, но тя ги напъди една по една, затвори и махна на Петър.
Гроздан дори не ги погледна. Не беше налитал на кокошка от селото вече осем зими.
По-нататък едно момче на колело спря до канавката и вдигна ръка. Гроздан повдигна глава, момчето му се ухили. Петър намали, защото дупката след моста пак се беше отворила, а с четиристотин и кусур килограма отзад дупките ставаха по-важни.
На изхода минаха покрай Еконт. Човекът отпред ги видя, посочи към каросерията и после към кантара вътре и след това направи кръгов жест с две ръце във въздуха, сякаш проследяваше голяма невидима сфера. Петър му показа среден пръст през прозореца. Човекът върна поздрава - това също си беше установена процедура.
Клиниката беше в края на съседния град, на първия етаж на ниска сграда с аптека от едната страна и магазин за дограма от другата. Петър паркира колкото можеше по-далеч от останалите коли. Остави прозорците на камиона свалени и влезе сам.
На рецепцията имаше младо момиче с тъмносиня туника. До клавиатурата стоеше едно от онези китайски пластмасови котенца, дето възпитано махат с лапичка към посетителите, с надпис на някакъв нов препарат за профилактика срещу паразити.
- Добър ден, за Гроздан съм.
Момичето погледна екрана.
- А да, змията. Къде е?
- Отвънка.
- В кутия ли е?
- Не.
Тя вдигна очи.
- Терариум?
- Не е змия.
- А какво е?
- Е змей.
Това беше вторият път, в който човек от клиниката получаваше тази информация, но първият такъв без телефон между думата и реалността.
- Змей…
- Аха.
- Е… Добре.
Каза „добре“ с гласа на човек, който още не беше стигнал до частта, в която думата трябва да означава нещо.
Петър посочи през стъклената врата, момичето се обърна. Камионът се виждаше между две паркирани коли. Главата на Гроздан беше положена върху кабината и едното крило стърчеше над борда. Опашката лежеше по диагонал през две празни места.
Момичето стана, отиде до вратата, погледна Гроздан, после погледна вратата на клиниката, през която през годините бяха минавали какви ли не пациенти. Веднъж даже бяха успели и да вкарат цяла биволица и много се гордееха с това. После пак погледна Гроздан и закърши пръсти.
- Ама той от тука няма да може да мине!
- Еми нема.
Тя го погледна.
- Един момент.
Изчезна по коридора.
Върна се с ветеринарката. Тя беше към петдесетте, с прибрана коса и очукан стетоскоп, който изглеждаше на години колкото нея. Спря до стъклото за две секунди.
- Ваш ли е?
- Е не. Живее у нас.
Тя прие поправката.
- Хапе ли?
- Може да хапе.
Рецепционистката направи половин крачка назад.
- Вас хапал ли е?
- Никога.
- От коя страна да го доближа?
Петър погледна навън.
- Отляво. Отдясно не обича непознат да му пипа крилото.
- Добре.
Ветеринарката отвори вратата.
- Ще го гледаме навън.
На паркинга съвсем близо до камиона едно померанче беше закачено към собственичката си с една от тези автоматично прибиращи се каишки, дето са удобни хем да си пусне човек кученцето по-надалеч, хем да се спъне в тях и да си посини носа. Малчуганът започна да лае още преди да стигнат до камиона.
Гроздан вдигна глава.
- Игнорирай.
Гроздан погледна Петър, после кучето, после въздъхна и пак положи брадичка върху кабината.
Жената с померанчето си дръпна питомеца по-далеч, и поглеждаше крадешком с бялото на очите си към камиона и лекичко пристъпваше на пръсти настрани - досущ да се почуди човек кой беше померанът в тази двойка.
- Ами-и той мъжки ли е?
- Мъжки.
- Ама кастриран ли е?
- Не.
- Ох! Щото той моят Чочко и той е мъжки, ама още не сме го кастрирали, понеже докторът каза да почакаме малко, понеже е дребна порода, ама той много налита по други мъжки, ама не, че е агресивен, по принцип е много миличък, ама само така си лае той, да. А пък вашият как е с други мъжки?
Чочко танцуваше на края на повода и продължаваше да лае.
Петър погледна него. После Гроздан.
- Ми… Никак не е.
- Ама ако са некастрирани те?
- Не ги закача.
Ветеринарката изчака жената да си поеме въздух и се обърна към Петър.
- Може ли да слезе?
- Може.
Той освободи колана, свали рампата и потупа Гроздан по шията.
- Айде.
За слизането змеят нямаше възражения. Тръгна бавно по дъските, но задържа десния заден крак на ръба, докато останалите вече бяха долу. Ветеринарката се наведе да погледне.
- Този ли е?
- Да. Туй е новото.
- А левият?
- Туй си го има. Откак дойде.
Тя леко протегна ръка нагоре и изчака змеят да я помирише преди да насочи вниманието си към лапите му.
- Откога живее у вас?
- Двайсет и кусур години.
- И тогава така ли беше кракът?
- По-зле.
Под пръстите ѝ имаше дебел белег, който обикаляше почти целия крак. Гроздан извърна глава и я побутна с муцуна.
- Спокойно, момче.
- Може - каза Петър и остави ръката си върху шията му.
Тя опипа още веднъж мястото.
- От какво е това?
- Въже имаше.
- Какво въже?
Петър се наведе да ѝ покаже откъде беше минало.
Преди двайсет и кусур години овцете отникъде взеха да се скупчват в единия край на кошарата привечер. През първата нощ Петър не видя нищо, през втората чу някакво хриптене отвъд зида, а на третата вече излезе с пушката.
Мъглата беше до коляното и нещото, което се надигна от нея, му се видя доста по-голямо, отколкото беше правилно. Вдигна внимателно цевта. Онова пристъпи веднъж и после пак, като влачеше тежко задния си крак.
Петър свали пушката малко и погледна по-внимателно. Около крака имаше стоманено въже, усукано два пъти, а от него се влачеше парче ръждясал кол. Едното крило висеше ниско и се закачаше в тръните покрай зида.
- Чакай бе, добиче.
Добичето му показа два реда остри като кинжали зъби. Петър се почеса малко по главата, после се върна за големите клещи и едно старо одеяло. Пушката остана на рамото му.
Мина почти час, докато успее да стигне до въжето. Няколко пъти змеят се извърташе рязко, а Петър отстъпваше и почваше пак да му говори. Накрая постла одеялото в мократа трева, коленичи и подпъхна клещите под свободния край. Въжето се беше врязало до месо и на места кожата го беше покрила.
Когато го преряза, змеят изръмжа така, че овцете се защураха - решиха, сигурно, че идва земетресение. Петър изпсува, дръпна си ръката и остана да чака дали ще му потрябва пак пушката.
Не му потрябва. Змеят се изправи, направи няколко крачки и се обърна. Петър още държеше клещите.
- Айде бегай.
И онова си бега̀. На другата сутрин го нямаше, но ден по-късно лежеше до плевнята, върху купчината суха слама. Петър му изнесе вода в леген. Змеят я изпи и пак легна.
Като заваля, се премести под навеса. После вече започна да излиза да посреща Петър при портата и да си пъха главата в кофите, които носеше. От време на време изчезваше за някой друг ден, но се връщаше и си лягаше на същото място. На следващата година Петър разшири отвора откъм двора, понеже му омръзна да сменя разкривени дъски.
- Стоманено беше - каза на ветеринарката. - Два пъти усукано.
Тя проследи белега с пръсти, после се премести при десния крак.
- Това е старото, да. Нека сега да го видя как върви.
Петър го поведе покрай паркинга до аптеката и обратно. На завоя Гроздан изнесе дясната задна лапа навън и за миг прехвърли тежестта върху другата.
- Ей това. Видяхте ли?
- Видях.
- От вчера го прави.
Тя го накара да мине още веднъж, после го остави да легне до камиона.
С ушите работата вървеше лесно, докато Гроздан не реши, че толкова гледане му стига. Ветеринарката тъкмо беше повдигнала лявото, когато той извъртя глава и едва не я притисна към вратата на камиона.
- Гроздане, стой бе!
Змеят спря и я погледна.
- Благодаря - каза тя на него, а после пак намести отоскопа. - Дай да довършим, момче.
Ушите бяха зачервени, а зад тях имаше драскотини от ноктите му. Тя ги огледа, после прокара ръка по гърба и разтвори внимателно люспите около разчесаното. Гроздан се изви насреща, за да ѝ покаже къде точно да продължи.
- Не го чешете там - обади се Петър. - Он вчера плевнята бутна.
- Как така?
- Дръгнал се у гредата.
Ветеринарката свали ръката си и огледа мястото още веднъж.
- На алергия ми прилича. И ушите са от същото.
- От какво алергия?
- Това още не знам. Първо да му успокоим сърбежа, че се е разранил.
Петър кимна и задържа главата му, докато тя приключи огледа. После дойде ред на преслушването. През люспите не се чуваше почти нищо, затова трябваше да намести стетоскопа отдолу, където кожата беше по-мека. Гроздан изтърпя и това, макар че от време на време обръщаше глава да види какво толкова правят под него.
За кръвта повикаха асистент. Намериха подходящо място от вътрешната страна на лявото крило и той го придържаше, докато Петър стоеше до муцуната. Рецепционистката донесе епруветките и остана наблизо с подноса.
Когато го убодоха, Гроздан избоботи ниско откъм гърдите. Асистентът погледна Петър; момичето с подноса също.
- Стой.
Петър не повиши глас, само притисна дланта си до бута му. Боботенето затихна и ветеринарката успя да напълни епруветките.
- Добро момче!
- Чу ли? - каза Петър. - Добро момче си.
Гроздан го облиза от китката почти до лакътя.
- Ай стига де!
Петър дръпна ръката и избърса слюнката в панталона си, докато асистентът прибираше подноса.
Трябваше да почакат за резултатите. Ветеринарката прегледа записаното и спря при теглото.
- „Над четиристотин“ трябва да го уточним. За лечението ми трябва по-точно число, а и после да можем да следим как се движи теглото.
- У фуражния склад имат кантар за камионите.
- Далече ли е?
- Десет минути.
- Можете ли да го премерите, докато чакаме?
- Можемо.
Петър отиде за рампата.
Фуражният склад беше зад бензиностанцията, между автосервиз и нисък бетонен цех. Още при отворения прозорец го лъхна миризма на смляна царевица. Човекът в будката позна Петър и му махна да се качва с камиона, но той спря отстрани.
- Само него че меримо.
Човекът се подаде да види кого. Гроздан тъкмо надигаше глава над кабината.
- Това ли бе?
- Е това.
Излезе от будката и постоя до рампата, докато Гроздан слизаше. После му направи доста място да мине и отиде обратно при дисплея.
Металната платформа не се хареса на змея. Сложи една лапа, чу как издрънча под ноктите му и я прибра. Петър стъпи пръв и го повика. Гроздан се наведе да помирише, както явно се полагаше на нещо толкова съмнително, после стъпи с предните лапи.
- Айде и задните!
Едната задна се качи, другата остана на асфалта.
- Четиристотин и дванайсе - обади се човекът през прозорчето.
- Он не е целият отгоре.
- Виждам бе!
Петър го придвижи още малко напред, колкото да се прибере и последната лапа, после отстъпи от платформата. Гроздан се обърна след него, изчака, пък взе, че седна. Опашката също се събра върху ламарината и цифрите най-сетне спряха да подскачат.
- Четиристотин четирийсет и седем.
Петър си записа числото на гърба на една касова бележка.
- Казах я, че е над четиристотин.
Човекът още гледаше през прозорчето.
- Много ли е това?
- Един гявол знае.
Гроздан не бързаше да става от кантара, който допреди малко не беше годен за стъпване, но се оказа съвсем удобен за седене. Петър прибра бележката и отиде да го вдига.
Когато се върнаха в клиниката, майка му вече седеше на пейката до входа. Беше дошла с автобуса и държеше торба върху коленете си.
- Какво носиш?
- За мене е.
Петър надникна. Хляб, две доматчета и пакет, увит по същия начин като месото от сутринта.
- За тебе?
- За мене, Петре! И я требе да ядем.
Тя придърпа торбата и се наведе да види Гроздан, който се наместваше на сянка до камиона.
- Докторката какво каза?
- Чакамо изследванията.
- А кракът?
- Не е старото. Другия пази.
Майка му престана да оправя дръжките на торбата.
- Десния ли?
- Мхм.
Тя го погледа как ляга и остави торбата до себе си, без да извади нищо.
Следобед ветеринарката излезе с разпечатката. Придърпа едно столче от входа и седна до тях.
- Засега не виждам нещо страшно в изследванията. Бъбречните и чернодробните показатели изглеждат добре, захарта също.
Петър слушаше и следеше пръста ѝ по листа. На един от редовете тя се забави.
- Холестеролът му е висок... мисля.
- Как така мислите?
- Нямам норма за змей.
Тя погледна Гроздан, после пак числото. Майка му се наведе да види и тя.
- За човек колко требе?
- С човек не можем да го сравняваме.
- А за куче? - попита Петър.
- За куче е висок. За него мога само да предполагам.
Петър кимна, макар че не му харесваше това „предполагам“. Ветеринарката обърна листа и записа отзад теглото.
- Но че е пълен, се вижда и без изследванията. Добре ще е да свали малко, ще му е по-леко и на краката.
- Он не е дебел - намеси се майка му. - Едър е.
Гроздан лежеше с разперени задни лапи и коремът му се допираше до асфалта при всяко вдишване.
- Едър е, да. Ама и ребрата му едва се напипват.
- Ми змей е. Колко да е?
Ветеринарката го погледна още веднъж, без да се опитва да отговори с число.
- Кажете сега какво яде.
Петър почна да изброява. Майка му го поправи за две неща, а на третото той спря и я остави да довърши.
- Агнешко обича. Аз му пека.
- Колко често?
- Неделя.
- Всяка неделя?
- Ми пазар има всяка неделя.
- И колко му слагате?
- Е, малко.
Ветеринарката остави химикала и зачака. Майка му показа с ръце. Първо ги държеше по-близо, после ги раздалечи, за да бъде все пак честна за размера на тавата.
- Ма!
- Па гладен е!
- Он винаги е гладен.
- Не можеш животно да гледаш гладно.
- Не е гладен бе!
- Ма он ме гледа гладно!
Петър се обърна към ветеринарката и посочи майка си с отворена длан.
- Я това ви думам.
Тя се усмихна и взе пак химикала.
- Няма да седи гладен, само ще намалим общото количество, особено мазното. И всичко, което получава от вас между яденетата, трябва също да влиза в сметката за калориите.
Майка му слушаше със свита уста. От време на време поглеждаше Гроздан, но той спеше и този път не ѝ помагаше.
Ветеринарката написа как да го хранят и кога да го доведат отново. За крака заръча засега да се разхожда по равно и по малко, а ако започне да куца повече, да ѝ звъннат.
- Че го водимо доле покрай реката - каза Петър.
- Там е добре.
За алергията изписа лекарство, което да успокои сърбежа. После извади малка спринцовка с отмерена бледочервеникава течност за разчесаното и отбеляза с химикала докъде да напълнят една празна бутилка.
- Това цялото в половин литър вода. Само за разраненото между люспите, не за ушите. Почиствате внимателно и подсушавате.
- А ушите?
- И те са раздразнени от алергията. Нека видим как ще се повлияят от лечението, не слагайте друго засега.
Петър подреди нещата върху капака, прочете написаното и я накара да повтори кога да дава лекарството. После си отбеляза и това с химикала ѝ.
- Имал е късмет с вас - каза тя, докато той сгъваше листа.
Петър погледна Гроздан, пъхна листа във вътрешния джоб и ѝ върна химикала.
Майка му беше мълчала необичайно дълго. Накрая въздъхна.
- Убаво. Нема да му давам толко.
Петър се обърна.
- Колко е „толко“?
- Е, Петре, разбрах де!
Гроздан отвори очи, видя, че никой не се занимава с него, и ги затвори пак.
На връщане майка му седеше отпред с торбата в краката. За месото не стана дума. Когато минаха покрай Еконт, Петър свали прозореца и подвикна на човека, който товареше кашони.
- Четиристотин четирийсет и седем!
Онзи остави кашона.
- Знаех си!
- Нищо не знаеше.
- Знаех, че е над четиристотин.
- Па и я.
Петър вдигна прозореца и потегли. На завоя майка му придържа торбата с крак, а Гроздан се намести отзад така, че камионът пак клекна малко на една страна.
Баба Стояна вече не беше пред портата. Кокошките ѝ ровеха край оградата и никой не ги напъди, но Гроздан само ги погледна и обърна муцуна към полето.
Вкъщи Петър първо свали рампата и застана до нея. Змеят тръгна надолу, като пак задържа десния заден крак на последната дъска.
- Полека бе. Нема закъде.
Гроздан стъпи, постоя и тръгна към навеса. Майка му слезе с торбата и пое през задната портичка.
- Ма!
Тя се обърна. Петър посочи пакета, който се подаваше отгоре.
- За тебе е, нали?
- За мене.
Този път не се разправяха повече.
Петър извади стария дюшек от навеса. Беше останал от кучето на братовчед му, който след смъртта му раздаде всичките купи, поводи и постелки и каза, че повече животно няма да гледа. Дюшекът не стигаше за Гроздан, но Петър добави две сгънати одеяла и го намести така, че поне хълбоците да не лежат на твърдо.
- Ела.
Гроздан заобиколи постланото и тръгна да ляга на старото си място до стената.
- Не там бе! Е тука.
Змеят вече беше свил предните лапи.
- Гроздане!
От него излезе дълга, дълга въздишка, след което все пак се надигна и се премести. Половината тяло остана извън дюшека, но болният крак беше върху одеялото. Петър го понамести малко и отиде за водата и лекарството.
Гроздан следеше какво прави. Преглътна каквото му дадоха, но когато Петър се върна с бутилката и кърпата, опита да се обърне на другата страна.
- Стой сега. Малко остана.
Петър почисти разчесаното между люспите и попи внимателно водата. Гроздан се извиваше под ръката му, а веднъж посегна да се почеше и Петър му перна лапата.
- Недей бе, пак че го раздръгнеш.
Накрая прибра бутилката и мократа кърпа, седна на ниското столче до навеса и си сипа една ракия. Гроздан допълзя колкото да намести главата си до коляното му. Петър отпи, после го почеса под брадата, където можеше.
От къщата на майка му издрънча тенджера. Петър погледна натам, изчака малко и пак се обърна към Гроздан.
- Утре нема да буташ нищо.
Но Гроздан вече спеше.
